Може би звучи елементарно, дори банално. Но колко често наистина си го напомняме? В ежедневието си ние, възрастните, често очакваме от децата поведение, което отговаря повече на нашите нужди и темпо, отколкото на тяхното развитие. И когато те не успяват да се „вместват“ в очакванията ни, бързо лепим етикети: „инатливо“, „разсеяно“, „хиперактивно“, „лошо възпитано“. Истината е, че децата не се държат като възрастни, защото не са такива. Те имат свой собствен път на развитие – и това е напълно нормално.
Защо реагират по този начин?
- Емоции без думи
Малките деца често плачат, тръшкат се или избухват. Не защото искат да ни „манипулират“, а защото още нямат достатъчно думи и умения, за да изразят всичко, което преживяват. - Концентрация в развитие
Едно дете може да се разсейва бързо и да сменя заниманията си постоянно. Това не е „липса на дисциплина“, а естествен процес – мозъкът му тепърва се учи да задържа вниманието за по-дълго време. - Играта е сериозна работа
Когато децата тичат, скачат и викат, ние го възприемаме като шум и хаос. Но всъщност това е тяхната „работа“ – чрез играта те развиват социални умения, креативност, двигателни способности и умението да решават проблеми.
Нашите очаквания срещу тяхната реалност
Възрастните често забравяме, че способностите на детето се изграждат постепенно. Очакваме 2-годишно дете да „разбира от дума“; 5-годишно дете да „си стои мирно“; 10-годишно дете да „мисли разумно като възрастен“.
Тези очаквания не само създават напрежение, но и подкопават доверието между нас и детето. Вместо да му помогнем да се развива в собственото му темпо, ние го караме да се чувства „недостатъчно добро“.место да му помогнем да се развива в собственото му темпо, ние го караме да се чувства „недостатъчно добро“.
Какво можем да направим като родители и възпитатели?
Да приемем възрастовите особености. Не да ги оправдаваме безкрайно, а да ги разбираме и да знаем кое е нормално за съответната възраст.
Да показваме търпение. Понякога е трудно, но ако ние реагираме спокойно, детето постепенно учи от нашия пример.
Да превеждаме емоциите. Вместо „Недей да ревеш!“, можем да кажем: „Ядосан си, защото ти взеха играчката. Разбирам те.“
Да ценим играта. Тя не е загуба на време – тя е най-важният инструмент за учене в детството.
И в заключение: Децата не са „малки възрастни“. Те са точно такива, каквито трябва да бъдат – деца. С всичките си смехове, сълзи, шум и въпроси.
Нашата роля е да ги приемаме такива и да им дадем пространство да растат. Ако спрем да изискваме от тях да бъдат „по-зрели, по-спокойни, по-разумни“, ще открием, че те вече са изключително ценни такива, каквито са.
Портал за детето 